Играта, като подготовка за живота – част 1
Едно интервю с Питър Грей - изследовател и учен, професор по психология в Бостънския колеж Как стана така, че един невробиолог, започна да се интересува от играта?
Започнах, като невробиолог, но сега определям себе си по-скоро, като психолог по еволюционното развитие. Моят интерес към играта възникна, като комбинация от опита ми като баща и генералното ми любопитство към човешката еволюция. Като баща бях удивен от огромното количество неща, които моят син научава от самоинициираната игра – сам или с други деца. В същото време моят интерес към еволюцията ме накара да погледна на играта по-генерално. Малките на всички животни играят, когато са свободни да правят това. Започнах да се чудя защо? Каква е еволюционната функция на играта? Тези въпроси и други свързани със способността на децата да се самообразоват ми станаха изключително интересни.
Възможно ли е мислите ви за свободната игра, да са продиктувани от вашето собствено детство? Като дете учехте ли от играта?
Да, подобно на всяко дете, расло в онези времена. Научих страшно много неща докато играех. Ние играехме навън по всяко едно време на деня – след училище, през уикендите и през цялото лято. Играехме и изследвахме, обикновено без зоркия поглед на възрастен. В тази игра ние откривахме нашите страсти и развивахме умения свързани с тях, учехме се как да се свързваме един с друг, въпреки различията, учехме се как да решаваме собствените си проблеми, учехме се как да се справяме с предрасъдъците си и как да контролираме емоциите си. Това са все важни уроци, които не могат да бъдат преподавани в училище или чрез други ръководени от възрастни дейности. Те могат да бъдат научени само в свободна игра.
Очевидно смятате, че днешните деца пропускат тези преживявания на които вие толкова сте се наслаждавали. На какво според вас се дължи това?
Част от причините са, че родителите днес се страхуват да оставят децата си да играят без надзор. Днешните деца е по-вероятно да бъдат насочени от родителите си към формални спортове, предназначени за възрастни, отколкото към случайна игра, по-вероятно е да тренират карате, отколкото да се бият със снежни топки навън. Това до някъде има своите основания – родителите са много по-ангажирани и не са у дома, ако децата имат нужда от тях. Не познават съседите си, което също намаля чувството за сигурност. Дори намаления брой деца има значение, защото има отношение към безопасността и привлекателността за децата да излязат навън. Но има и други причини, свързани с нарасналото значение на формалното образование, което кара много родители да гледат на детството, като време за създаване на CV и играта не се вписва в това CV. Родителите са мотивирани да вкарат децата си в най-добрите университети и са убедени, че извънучилищните образователни дейности, ръководените от възрастни занимания и добрите оценки в училище, а не играта са пътят към успеха. Те смятат, че е важно децата още от много малки да се насочат в тази писта.
Какви са основните опасности, които крие този начин на мислене и тези социални промени, които наблюдаваме в днешно време?
Този спад на игра има сериозни последици, които психолозите изследват през последните пет – шест десетилетия. При равни други критерии, днес децата и тийнейджърите са пет до осем пъти по-вероятно да бъдат депресирани или тревожни до клинично значима степен, отколкото през 50-те години на миналия век. Също така научните изследвания документират непрекъснато увеличаване на самовглъбеността, което води до невъзможност да се създават качествени взаимоотношения и смислени връзки с другите. Аз съм убеден, че играта прави децата по-щастливи, по-уверени и по-успешни ученици за цял живот.
Използван източник:
https://www.journalofplay.org/sites/www.journalofplay.org/files/pdf-articles/5-3-interview-play-as-preparation.pdf
Ако тази статия ви хареса, споделете я със своите приятели. Благодарим!